Книга памяти

Мила мамо, Днес внучката ти става на 22 години, но ти знаеш. Отпразнувахме навършването на годинката и и на 02.12.2005 ти почина. Не можах да те спася. Не моля за прошка. Ти тогава ми каза: "Съжалявам, че точно сега". И още нещо разтърсващо ми каза докато през нощта пътувах в лапавица и сняг, с повредени чистачки и бях спрял на бензиностанцията в Карнобат. Обадих ти се и ти веднага отговори. Прозвуча ми бодро, окрилящо: "Къде си, бе мама!", "В Карнобат, чистачките ми се повредиха.....", "Ами аз.........Не бързай, внимавай!" И вече когато те нямаше, на следващия ден разбрах, че си премълчала "умирам" - "Ами аз умирам!" Това много ми заприлича на думите, които ми каза баба Сийка, когато почина в неврохирургията в Добрич. Аз я бутах, "Бабо, Бабо....." "А тя - "Ами аз умирам. Не виждаш ли, че умирам." Имаше лек укор в думите и, нещо като извинение, че ни напуска, че оставам без нейната защита. А и татко. Спи в леглото си. Аз го бутам леко. Той рязко отваря очи и с убийствен хумор казва "Жив съм още".

Вечер, преди да затворя очи, преди да заспя, светлият ти образ изгрява пред очите ми. Сутрин, щом се събудя, преди да отворя очи ти казвам "Добро утро, мамо!" Но няма как да е добро, щом теб те няма. Няма го и онзи грижовен пъстроок поглед закрилящ и вдъхновяващ . Казвайте на майките си, че ги обичате, докато са живи. Не се дърпайте, ако посягат да ви погалят. Как ми липсва докосването на възлестите артритни майчини пръсти, как ми липсват написаните слова, но най-вече ми липсваш ТИ! Докосването по време на сън като криле на пеперуда, които хем галят, хем проверяват да нямам температура, хем се сбогуват. Всяко едно докосване е сбогуване...